Епопея на забравените

България е свободна. Смелостта на българите е безгранична, дадените жертви са хиляди, но освобождението настъпва и надежда, радост и вяра си проправят път сред душите на изстрадалия народ. Но паметта не е дълга. Забвението обхваща политиците, признателността към освободителите отстъпва пред егоизъм, липса на родолюбие и алчност. Първите десетилетия след освобождението поставят българското самосъзнание и патриотизъм на изпитание, но чрез „Епопея на забравените“ Вазов припомня на българите защо трябва да се гордеят със страната си и увековечава велики герои като Левски, Каблешков, Бенковски и опълченците на Шипка.
Иван Вазов е един от най-известните български писатели и поети, живял в годините 1850-1921. Животът и творчеството на Вазов са белязани от два периода – Възрожденски и следосвобожденски. Дебютира през 1870 год. със стихотворението „Борба“, а шест години по-късно издава първата си стихосбирката. Обемното творчество на Иван Вазов обхваща почти всички жанрове, като негово дело е първият български научнофантастичен разказ („Последният ден на ХХ век“, 1899) и първата българска фентъзи поема („В царството на самодивите“, 1884). Вазов се определя като „хроникьор на епохата“, а Гео Милев от своя страна го нарича „патриарх на българската литература“. Произведенията на Вазов могат да се четат като поезия, но и като история на България. Той заема достойно място сред българите, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията.